За Йордан Радичков

     „Добре, че страхът от смъртта е по-силен от любопитството ни.” – беше казал някога Стефан Цанев. Често, когато тръгна по следите на безкрайното си любопитство, се сещам за тази мисъл. И да, понякога се спирам. Но съм истински благодарна, че се оказа, че любопитството ми е по-силно от страха от знания.
     Неотдавна, в един разказ за едно свое пътуване, сравних градовете с книги – някои може да ги четеш цял живот и пак да не ги разбереш докрая. Други ги прелистваш набързо и я откриеш някое интересно изречение в тях, я не. Трети ги подминаваш, понякога запомняш заглавията им и се надяваш, че някой ден ще имаш възможността да разгледаш или просто ги забравяш. Има и книги, които като прочетеш един път, се врязват в паметта ти и остават там докато си жив. Има такива градове. Има такива книги. Има и такива автори.
     На днешния ден, 24-ти октомври, той щеше да навърши 80 години. Българинът, номиран два пъти за Нобеловата награда за литература; писателят, преведен на 37 езика и издаден в над 50 страни по света; творецът, носител на международната италианска награда „Гринцане кавур” за белестрика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”; авторът, който с всяка своя дума не спира да напомня, че „Сърцето бие за хората”; магичният разказвач на „Малки жабешки истории” и всякакви истории за „Хора и свраки”, „Смокове в ливадите”, за врабчетата, истории за „Всички и никой”…; човекът Йордан Радичков.

Конкурс на Академия „Либер“ за втора издадена поетична книга

     Смея да твърдя, че това е един многообещаващ конкурс.
     Не само заради идеята да се награди втората книга на някой автор, не само заради съвсем не малката награда от 2000 (две хиляди) лева, но и защото това ще е първият конкурс, в който след обявяването на наградата, мотивите и обосновките за награждаването, както и самите дебати на членовете на журито, ще бъдат достъпни в интернет пространството.
     Необикновен, дори и заради журито, което до момента наброява около 22-ма души.
     И пълнокръвен. Защото всяка година наградата ще бъде посветена на паметта за автор, към когото българската литература е в дълг. Тази година наградата е посветена на паметта за Биньо Иванов.
     Всъщност, вижте цялата информация.

Сънища

1.
Тази сутрин
жълтурчета почервеняваха от свян –
под полите им дръзко надничаше вятърът,
а те дори не подозираха, че някой ден
това ще ги убие.

Чудесата на съвременната медицина

Разговарях с най-добрия пластичен хирург, д-р Временен.
Оптимизмът ми има спешна нужда от силикон.
Провиснал е един такъв, унил, набръчкан.
Не е наложително, но добре би се отразила и лека протетика
на усмивката ми -
твърде е широка спрямо пропорциите на ежедневието.
Ще подложа на ринопластика и надеждите.

Спукан балон за първи юни

     Напълно съм съгласна с Яна, че „трябва да позволим на децата си да обитават детството такова, каквото е – несъвършено” и, предизвикана от нея, от два дни се лутам някъде в седемдесетте-осмдесетте години на миналия век. Разбира се, че далеч не всички спомени от онова време са нежно-розови със сладък привкус. Но много пъти, по повод носталгични реплики от сорта на „друго си беше по наше време, а не като сега…” съм стигала до извода, че в зависимост от количеството приятни и неприятни детски спомени, с течение на времето едните избледняват за сметка на другите.

     Не зная кои са точните граници, в които се помества едно детство. С риск да прозвуча непростимо инфантилно, ще си призная, че все още има моменти, в които съм повече дете, отколкото съм била на 6, 9 или 13 години. Затова съвсем условно с „детство” ще нарека периода до 15-тата си година. И ако трябва да опиша с една дума този период, то тя би била „шарено”. Още нещо – емоционалната окраска на спомените, според мен, е променлива величина. Случка, която някога е предизвиквала яд, тъга или безпомощност, например, е възможно днес да ми се стори умилителна и дори забавна. Както и обратното – възможно е някога да съм се смяла на нещо, което днес да ми се струва тъжно. Затова, много е вероятно, когато говоря за емоция, да имам предвид емоцията, която днес ми носи този спомен. Но в описанието на самите случвания няма как да не проличи чувството, което съм изпитала тогава. И така:

Майски празници „ГЛОСИ“ – 2009

     Вече втора година тези празници се случват. За това какво представляват, как се провеждат, кои са участниците и защо им е празнично, може да прочетете и видите например тук и тук, или тук…
     Но истинското преживяване, разбира се, е да станете част от тях.

Програмата на Майски празници „Глоси“ – София-Кюстендил-Благоевград’09 е:
     28.05.2009 г., 18:30 ч. – София, галерия „Кръг+“ (ул. „Будапеща“ №5):
     – Откриване на празниците и вечер с литературата на авторите на „Кръстопът“, DICTUM и „Глоси“;

     29.05.2009 г., 17:45 ч. – Кюстендил (парка пред Читалище „Братство“ и Галерия „В. Димитров – Майстора“):
     – Акция „Гора на словото“ – засаждането на новото дръвче в гората на словото ще бъде посветено на паметта за Биньо Иванов;

     29.05.2009 г., 18:45 ч. – Кюстендил (Галерия „В. Димитров – Майстора“):
     – Церемония по приемане от кмета на Кюстендил на паметния знак „Град-домакин на Годишните награди на Академия „Либер“ (първата „година“ на наградата за втора издадена поетична книга от български автор на Академия „Либер“ е посветена на паметта за Биньо Иванов);

     30.05.2009 г., 11:30 ч. – местността край Мъжка света обител „Св. Йоан Рилски“ (над село Скрино):
     – Акция „Думи за брод“;

     30.05.2009 г., 19:00 ч. – Благоевград, „Салон на изкуствата на Радио Благоевград“ (в сградата на РТВЦ-Благоевград):
     – Премиера на книгата на Георги Калайджиев „Кандило на разсъмване“;
     – Награждаване на лауреатите от конкурса за хайку, съпътстващ конференцията „Език и съзнание в хайку“, организирани от ЮЗУ „Неофит Рилски“ и „Хайку клуб „София“;
     – Вечер с литературата на участниците в „Майски празници „Глоси“ и конференцията „Език и съзнание в хайку“;

     31.05.2009 г., 11:30 ч. – местността над село Дъбрава край Благоевград:
     – „Акция „Думи за брод“ и закриване на празниците…

И кой каза: 1… 2… 3… …12!

               На дъщеря ми

С цялата си искреност
(обичта е безусловна)
единствено
да те предпазя искам
от амбициите
на собственото ми
неможене.

На добър час, съкровище!

Хербарий

Денят ми е хербарий,
закарфичен
с прищявката
на някой силен.
„Любител на красивото съм“ -
казваше,
докато пробождаше тила ми
с изгреви.

Знаеш ли, че

13 дни, 16 часа, 42 минути
е дължината на брадата ми.
Чувал съм, че някъде
това е знакът за тъга
по мъртвите.

И още малко Шанхай

     Преди да продължа с разказа си за Хонгконг, ми се иска да споделя още няколко думи за вълшебствата в Шанхай.
     Храмът на нефритения Буда е действащ храм, в който се намират две огромни фигури на Буда, изработени изцяло от нефрит, както и множество статуи на различни божества. Пищни цветове, екзотични аромати, наситена колоритност… и толкова далечно и не-мое.

     Въпреки че знаех, че свастиката всъщност е древен символ за късмет и благоденствие, свързана с кръговрата на живота, наречен в някои източни религии самсара, ми беше странно, дори стряскащо в първия момент, да я видя изрисувана върху гърдите на Буда. По-късно екскурзоводът ни каза, че нефритените фигури на Буда са били общо пет, но три от тях са „унищожени от културната революция”. И нямаше как да не се замисля колко бързо се ослепява в стремежа да докажеш, че си единственият виждащ, колко е символична границата между слънцето и мрака… А един излегнал се (сякаш уморено след игра дете) нефритен Буда, се усмихваше на своята Нирвана.