Конкурс на Академия „Либер“ за втора издадена поетична книга

     Смея да твърдя, че това е един многообещаващ конкурс.
     Не само заради идеята да се награди втората книга на някой автор, не само заради съвсем не малката награда от 2000 (две хиляди) лева, но и защото това ще е първият конкурс, в който след обявяването на наградата, мотивите и обосновките за награждаването, както и самите дебати на членовете на журито, ще бъдат достъпни в интернет пространството.
     Необикновен, дори и заради журито, което до момента наброява около 22-ма души.
     И пълнокръвен. Защото всяка година наградата ще бъде посветена на паметта за автор, към когото българската литература е в дълг. Тази година наградата е посветена на паметта за Биньо Иванов.
     Всъщност, вижте цялата информация.

Спукан балон за първи юни

     Напълно съм съгласна с Яна, че „трябва да позволим на децата си да обитават детството такова, каквото е – несъвършено” и, предизвикана от нея, от два дни се лутам някъде в седемдесетте-осмдесетте години на миналия век. Разбира се, че далеч не всички спомени от онова време са нежно-розови със сладък привкус. Но много пъти, по повод носталгични реплики от сорта на „друго си беше по наше време, а не като сега…” съм стигала до извода, че в зависимост от количеството приятни и неприятни детски спомени, с течение на времето едните избледняват за сметка на другите.

     Не зная кои са точните граници, в които се помества едно детство. С риск да прозвуча непростимо инфантилно, ще си призная, че все още има моменти, в които съм повече дете, отколкото съм била на 6, 9 или 13 години. Затова съвсем условно с „детство” ще нарека периода до 15-тата си година. И ако трябва да опиша с една дума този период, то тя би била „шарено”. Още нещо – емоционалната окраска на спомените, според мен, е променлива величина. Случка, която някога е предизвиквала яд, тъга или безпомощност, например, е възможно днес да ми се стори умилителна и дори забавна. Както и обратното – възможно е някога да съм се смяла на нещо, което днес да ми се струва тъжно. Затова, много е вероятно, когато говоря за емоция, да имам предвид емоцията, която днес ми носи този спомен. Но в описанието на самите случвания няма как да не проличи чувството, което съм изпитала тогава. И така:

И още малко Шанхай

     Преди да продължа с разказа си за Хонгконг, ми се иска да споделя още няколко думи за вълшебствата в Шанхай.
     Храмът на нефритения Буда е действащ храм, в който се намират две огромни фигури на Буда, изработени изцяло от нефрит, както и множество статуи на различни божества. Пищни цветове, екзотични аромати, наситена колоритност… и толкова далечно и не-мое.

     Въпреки че знаех, че свастиката всъщност е древен символ за късмет и благоденствие, свързана с кръговрата на живота, наречен в някои източни религии самсара, ми беше странно, дори стряскащо в първия момент, да я видя изрисувана върху гърдите на Буда. По-късно екскурзоводът ни каза, че нефритените фигури на Буда са били общо пет, но три от тях са „унищожени от културната революция”. И нямаше как да не се замисля колко бързо се ослепява в стремежа да докажеш, че си единственият виждащ, колко е символична границата между слънцето и мрака… А един излегнал се (сякаш уморено след игра дете) нефритен Буда, се усмихваше на своята Нирвана.

Подаръкът: Шанхай

     Всъщност и тогава, на тръгване от Сиан, ми се мълчеше. Нуждаех се от тишина. Усещах, че само така натрупаните образи и звуци ще намерят своето място и ще се подредят, за да могат един ден да проговорят. Пътувахме към Шанхай, но мислите ми още бяха при Теракотената армия. И се плашех, че ако ги изговоря, емоциите ще загубят своя цвят – точно както окраските на керамичните фигури са изчезнали при допира с въздуха.
     Вече бях чела в книгата „Китай, какво си всъщност ти?” на проф. Марко Семов, че на летището в Шанхай се намира прословутият влак на магнитно окачване, който изминава 30 километра за седем минути. „Нищо чудно…” – помислих – „та нима не прескочихме от втори в двадесет и първи век за отрицателно време?” И докато в Сиан погледът ми беше прикован към земята, съхранила през вековете хилядолетна история, то в Шанхай и Хонгконг не можех да откъсна очи от небето – там някъде, горе, множество сгради гъделичкаха корема му. Винаги съм смятала, че живея на висок етаж – десети. Докато екскурзоводката в Хонгконг не отговори на въпроса ми „какво правите, когато ви се развали асансьорът?” с: „О, не е проблем – аз живея на ниското, на 42-ри етаж съм.”

Нека е „такъми“

В отговор на призива на Ю, а и играта (като всяка игра) ме грабна, ето ги и моите такъми:

1. И двете китари са ми подарък, което автоматично ги прави безценни. Китарата отляво още не е пораснала и е типичен тийнейджър – със стройно тяло, звънък глас и буен характер. Получих я за миналогодишния си рожден ден от моите приятели. А с по-възрастната, тази отдясно, се познаваме вече 24 години. Подарък ми е от баща ми. Някога бяхме неразделни. Сега понеже и двете сме големи и много ангажирани, си бъбрим от време на време и непрекъснато си обещаваме да не си издаваме тайните.

2. Пъзелът вляво представлява реално съществуваща карта на света от 1375 година и е от 4000 части. Пъзелът вдясно е първият по-голям пъзел, който наредих (3000 части). От известно време насам ме сърбят ръцете да довърша един започнат, с 9000 части, но май няма да е скоро. Голямо удоволствие са!

Подаръкът: Сиан

     Градовете са като книги.
     Някои може да ги четеш цял живот и пак да не ги разбереш докрая. Други ги прелистваш набързо и я откриеш някое интересно изречение в тях, я не. Трети ги подминаваш, понякога запомняш заглавията им и се надяваш, че някой ден ще имаш възможността да разгледаш или просто ги забравяш. Има и такива, които като прочетеш един път, се врязват в паметта ти и остават там докато си жив.
     В духа на това сравнение, Китай беше една огромна, неизчерпаема библиотека, в която успях да надникна съвсем за кратко, препълнена с всякакви книги – малки, стари и оръфани, с пожълтели странички; огромни и внушителни луксозни издания; книги с впечатляващи корици и дълбоки съдържания…
     Благодарна съм, че в това безкрайно разнообразие, попаднах на Сиан.
     Сиан беше плашещата с размерите си книга (почти три милиона жители и около 10 хиляди квадратни километра площ); книгата, изпъстрена с невероятни илюстрации, със запомнящи се образи и герои, с изключително богато и вълшебно съдържание.

Подаръкът: Пекин (втора част)

     Ако „ущипах се, да не би да сънувам“ не беше толкова износено клише, щях да го използвам поне една дузина пъти. Но няма, защото освен, че е клише, би било и абсолютна лъжа. Бях сигурна, че не сънувам и от момента, в който видях първия йероглиф, отворих широко очи, уши, дробове и лакомо гледах, чувах и дишах всичко наоколо.
     Екскурзоводът в Сиан, който беше изключително чаровен и общителен човек, завършил висшето си образование в Русия, със завидно търпение и на прекрасен руски ни обясняваше всичко, за което се сещахме да попитаме. Казваше се Уъ Коо Чин, но тъй като името му – Коо Чин (което означавало Ден на китайската независимост) – за руските му колеги било много трудно за произнасяне, а във филма „Москва не вярва на сълзи“ героят Гоша бил много симпатичен човек, той се съгласил да го наричат Гоша и така ни се представи и на нас. Избързвам с разказа си за Гоша, защото именно той ни каза, че така се пише Китай. Йероглифът, който много прилича на квадратно Ф, се чете „Чун“ и означава „център“, а другият йероглиф се чете „Го“ и означава „свят“. Оттук и Чун Го (China), а именно – център на света.
     Но да се върна в автобуса, който вече ни отдалечаваше от Великата Китайска стена и ни връщаше към Пекин (или Beijing – Северна столица).

Подаръкът: Пекин (първа част)

     Предстоеше ни деветчасов полет. За хората от компанията, с която пътувах заедно, преживяването не беше ново. Но аз бях, меко казано, стресната. Не се плаша от самолети, не страдам от клаустрофобия, но и не съм голям любител на екстремните преживявания (децата ми така и не успяха да ме качат на кулата във вече закрития София Ленд). За проблема с пушенето обещах да не говоря повече.
     Минахме успешно през поредното задръстване на Франкфуртското летище и ето ни във въздуха, на път към Пекин.
     Едно меко предчувствие започна да гъделичка стомаха ми – май наистина ще се окажа в Китай? Колкото и да не ми се вярваше, всичко около мен успешно ме опровергаваше – повечето от пътниците в самолета бяха китайци, стюардесите – също, както и храната, музиката, йероглифите… да, пътувам към Китай.

Подаръкът

     Не знам кой и кога е казал, че четиридесетият рожден ден не се празнува. Не знам и защо го е казал. Навярно е бил доста уморен от безкрайните пожелания или почерпки; възможно е и да е нагазил дълбоко (макар и твърде рано, според мен) в така наречената криза на средната възраст. Но знам, че за мен това беше едно от най-тъжните поверия, които трябваше да спазя. Аз, която твърдо вярвам в идеята, че живот без празници е като дълъг път без страноприемници и не само не пропускам отбелязването на някой празник, но и когато броят им осезателно намалее, винаги намирам повод да си създам такъв – я ден на бездомните кучета, я рожден ден на гълъба върху перваза на съседката, я някой Световен ден…
     Обещах, че няма да празнувам 40-годишнината си.
     И тогава получих Подаръка. Най-Подаръка.
     Точно за него искам да разкажа:

11 ДНИ В КИТАЙ