Този текст бе излъчен в новото предаване на БНР – Радио Благоевград – предаване за събитията в литературата и литературата като събитие – „Страници“.

2.
Някога
ще откажа червилото –
толкова цвят, изгубен по ръба на чаши,
смачкани фасове и недовършени целувки.
Ще бъда разумна -
ще събирам рецепти, вместо стихове,
няма да танцувам по плажове,
ще си мия старателно зъбите и ще се усмихвам
внимателно, антибръчково.

3.
Тази сутрин
сънувах, че раждам спасение.
Вкопчено в утробата ми,
скимтеше и ругаеше света -
нито бял, нито черен,
нито шарен дори.

Непоискано,
то не успя да спаси
и себе си.

     Напълно съм съгласна с Яна, че „трябва да позволим на децата си да обитават детството такова, каквото е – несъвършено” и, предизвикана от нея, от два дни се лутам някъде в седемдесетте-осмдесетте години на миналия век. Разбира се, че далеч не всички спомени от онова време са нежно-розови със сладък привкус. Но много пъти, по повод носталгични реплики от сорта на „друго си беше по наше време, а не като сега…” съм стигала до извода, че в зависимост от количеството приятни и неприятни детски спомени, с течение на времето едните избледняват за сметка на другите.

     Не зная кои са точните граници, в които се помества едно детство. С риск да прозвуча непростимо инфантилно, ще си призная, че все още има моменти, в които съм повече дете, отколкото съм била на 6, 9 или 13 години. Затова съвсем условно с „детство” ще нарека периода до 15-тата си година. И ако трябва да опиша с една дума този период, то тя би била „шарено”. Още нещо – емоционалната окраска на спомените, според мен, е променлива величина. Случка, която някога е предизвиквала яд, тъга или безпомощност, например, е възможно днес да ми се стори умилителна и дори забавна. Както и обратното – възможно е някога да съм се смяла на нещо, което днес да ми се струва тъжно. Затова, много е вероятно, когато говоря за емоция, да имам предвид емоцията, която днес ми носи този спомен. Но в описанието на самите случвания няма как да не проличи чувството, което съм изпитала тогава. И така:

***
     Ранна пролетна утрин, в която идея си нямам колко съм голяма, но знам, че съм стиснала ръката на мама и вървим през една градинка. Тихо е, прохладно-слънчево, мирише на прясно окосена трева и роса. Единственото, което се чува, е една гугутка, която не млъква и забива като пирончета (наистина!) своите „гу-гу-гууу… гу-гу-гууу…” в ушите ми. Не знам дали сме вървели към детската ясла или към детската градина, но знам, че на мен не ми се ходи, ужасно не ми се ходи натам, плаче ми се та ми се крещи, но не плача, защото добрите деца не плачат (а колко много исках да съм добра!) и вървя, а онази клета гугутка не млъква. До ден днешен като чуя това „гу-гу-гууу…” ми се свива стомахът, а окосената трева си ми мирише тъжно.

***

     Втори клас, единственото училище в Губкин – един далечен град в Белгородская област, бивша РСФСР, бивш СССР. Аз съм единственото нерусначе в класа. След тримесечно пълно мълчание в училище, изведнъж проговарям на съвсем правилен и чист руски. След учебните занятия, почти всички деца от класа оставаме на така наречената „продлëнная”, където си пишем домашните под наблюдението на строга учителка. Обядът е предимно гречка, кефир, клисав черен хляб и други отвратителни неща, които заедно със зеления фасул на конци и кисèла, се нареждат между най-омразните ми храни от детството.
     Освен че е много, ама много е студено, е и тъмно – занималнята ни свършва в 17.00, а към 16.30 вече се мръкваше. Прибирах се сама, газех в някаква киша от сняг и кал, и май си плачех тихичко. Изведнъж отнякъде изскочиха три-четири „ребята”, въоръжени с капаци от тенджери, по които тропаха с черпаци (да им се неначудиш къде ги бяха побрали тези капаци и черпаци, между всичките тетрадки и учебници в чантите) и започнаха да викат „Дай жваку!”. Вървя аз, навела глава, повтарям, че нямам дъвки, а те след мен, тропат и крещят… Не помня дали някой възрастен им се скара или сами се отказаха да ме преследват, но щом останах сама, хукнах през глава към апартамента ни. А той – на пети етаж, а асансьор – няма, а аз – пълничка и не от най-активните физически деца…
     На площадката между четвърти и пети етаж вече не можех да дишам. Спрях да си поема въздух и изведнъж виждам една огромна и черна купчина, с рунтава глава и непоносимо воняща на алкохол, свила се на предпоследното стъпало и спи. Прескочих я, в тих ужас да не се събуди, влязох си у дома, трескаво заключих вратата и си ревнах по всички правила и закони. Същата вечер, по-късно, човекът от стъпалото се беше събудил (беше объркал не само входа, но и блока), тропаше и риташе с всички сили на вратата ни и ругаеше жена си, че не го пуска. Но тогава мама и татко вече си бяха у дома, беше топло и светло и нямаше нищо, съвсем нищо страшно.
     От онзи ужасен ден са ми останали три неща: недоумението, че онези деца толкова харесваха зъботрошачките „Идеал” – единствените дъвки, които се намираха у нас по онова време; непоносимостта към пияни до безпаметност хора и слабостта към руското кино и по-специално филма „Ирония на съдбата или честита баня”.

***

     Дядо имаше сестра, която живееше на село. Един ден всички роднини се събрахме у тях на гости, „на печено агънце, както си му е редът…” Женицата сигурно се беше приготвяла поне една седмица предварително! Навярно съм изглеждала скучаеща, не знам, но тя реши да ме заведе в кошарата и да ми покаже овцете. Една овца си стоеше съвсем самичка в единия ъгъл, отделно от другите. Попитах защо не е с останалите, а сестрата на дядо ми отговори, че „това е майката на агънцето, което заклахме и й е мъчно за детенцето й”.
     Няма да навлизам в подробни описания на реакцията ми. Нещо смесено между страх, съжаление, тъга, недоумение и гняв. И макар че тогава дори не се приближих до масата, макар че до ден днешен ми е мъчно за закланите животни и на няколко пъти съм се заричала, че няма да вкуся месо, за съжаление не станах вегетарианка.
     Но пък тогава, в онова село, ядох един от най-вкусните обеди в живота ми – домашен топъл хляб, домашно приготвено овче сирене и току-що извадена от земята, невероятно сочна глава кромид лук.

***

     Нямах си моето „при баба на село”. Родителите и на майка ми, и на баща ми живееха в София. Не мога да кажа, че баба – майката на мама – ме е отгледала, но много голяма част от най-красивите ми детски (и не само детски) спомени са свързани именно с нея. Винаги бяхме при нея заедно с братовчедка ми, с която и до днес сме като сестри.
     Тя ни четеше приказки от едни огромни шарени книжки с твърди корици, плетеше полички и жилетчици за куклите ни, разрешаваше ни да си правим кораб от масата в хола и ни вярваше, че сме Пипи, Аника или Робинзон Крузо; тя не ни се разсърди, когато „набрахме” едно найлоново пликче с калинки и ги изсипахме в апартамента й (и месеци след това току отнякъде прехвръкваше по някоя), защото й обяснихме, че сме събрали калинки, тъй като не сме намерили охлюви, на което пък тя се разсмя от сърце с думите „Е, поне се казвам Василка, а не Цоцолана“ и че се радва, че вече си има истинско Патиланско царство у дома… Вълшебни бяха миговете, когато се сгушвахме от двете й страни, за да чуем нейното „А ние едно време…”, което винаги беше обещаващо начало за интересен разказ от нейното детство, тя ни печеше ябълки и ни купуваше най-вкусните семки, тя ни научи да плетем и шием; след време пак тя ни даваше тайно парички и изслушваше всичките ни любовни терзания, на нея се оплаквахме по-късно от… децата ѝ, тя ни разказа приказката за врабчето… Най-вълшебната баба. Моята баба. Вечна й памет.

     И като нахлуха едни спомени в главата ми, няма спиране… Но Яна помоли да разкажа някои от тях, а не да пиша мемоарите си. Затова спирам. И искам на свой ред да помоля Катя, Петя, Графът и астилар да разкажат нещичко.

Програмата на Майски празници „Глоси“ – София-Кюстендил-Благоевград’09 е:
     28.05.2009 г., 18:30 ч. – София, галерия „Кръг+“ (ул. „Будапеща“ №5):
     – Откриване на празниците и вечер с литературата на авторите на „Кръстопът“, DICTUM и „Глоси“;

     29.05.2009 г., 17:45 ч. – Кюстендил (парка пред Читалище „Братство“ и Галерия „В. Димитров – Майстора“):
     – Акция „Гора на словото“ – засаждането на новото дръвче в гората на словото ще бъде посветено на паметта за Биньо Иванов;

     29.05.2009 г., 18:45 ч. – Кюстендил (Галерия „В. Димитров – Майстора“):
     – Церемония по приемане от кмета на Кюстендил на паметния знак „Град-домакин на Годишните награди на Академия „Либер“ (първата „година“ на наградата за втора издадена поетична книга от български автор на Академия „Либер“ е посветена на паметта за Биньо Иванов);

     30.05.2009 г., 11:30 ч. – местността край Мъжка света обител „Св. Йоан Рилски“ (над село Скрино):
     – Акция „Думи за брод“;

     30.05.2009 г., 19:00 ч. – Благоевград, „Салон на изкуствата на Радио Благоевград“ (в сградата на РТВЦ-Благоевград):
     – Премиера на книгата на Георги Калайджиев „Кандило на разсъмване“;
     – Награждаване на лауреатите от конкурса за хайку, съпътстващ конференцията „Език и съзнание в хайку“, организирани от ЮЗУ „Неофит Рилски“ и „Хайку клуб „София“;
     – Вечер с литературата на участниците в „Майски празници „Глоси“ и конференцията „Език и съзнание в хайку“;

     31.05.2009 г., 11:30 ч. – местността над село Дъбрава край Благоевград:
     – „Акция „Думи за брод“ и закриване на празниците…

     Участниците в празниците ще се присъединят и към церемонията по връчването на наградите от третия конкурс за поезия „Биньо Иванов“ (29.05.09 г., 18:00 часа, Кюстендил, Галерия „Владимир Димитров-Майстора“, както и към заседанията на конференцията „Език и съзнание в хайку“ (30-31.05.09 г., Благоевград, база „Бачиново“ на ЮЗУ „Неофит Рилски“)…

* – „Майски празници „Глоси“ са част от програмата на „Национален литературен фестивал „Глоси“.

     До този момент участие в четенето на 28.05.2009 г., от 18:30 часа в Галерия „Кръг+“, в София са потвърдили:

Божидар Пангелов
Бояна Петкова
Валентин Дишев
Ваня Константинова
Васил Георгиев
Весела Кучева
Владимир Левчев
Георги Милев
Димитър Ганев
Емил Христов
Камелия Спасова
Катя Начева
Левена Филчева
Лора Скорчева
Марица Колчева
Мария Калинова
Мария Тодорова
Невена Борисова
Нели Добринова
Петър Чухов
(списъкът се допълва постоянно…)

Заповядайте!

С цялата си искреност
(обичта е безусловна)
единствено
да те предпазя искам
от амбициите
на собственото ми
неможене.

На добър час, съкровище!

     Преди да продължа с разказа си за Хонгконг, ми се иска да споделя още няколко думи за вълшебствата в Шанхай.
     Храмът на нефритения Буда е действащ храм, в който се намират две огромни фигури на Буда, изработени изцяло от нефрит, както и множество статуи на различни божества. Пищни цветове, екзотични аромати, наситена колоритност… и толкова далечно и не-мое.

     Въпреки че знаех, че свастиката всъщност е древен символ за късмет и благоденствие, свързана с кръговрата на живота, наречен в някои източни религии самсара, ми беше странно, дори стряскащо в първия момент, да я видя изрисувана върху гърдите на Буда. По-късно екскурзоводът ни каза, че нефритените фигури на Буда са били общо пет, но три от тях са „унищожени от културната революция”. И нямаше как да не се замисля колко бързо се ослепява в стремежа да докажеш, че си единственият виждащ, колко е символична границата между слънцето и мрака… А един излегнал се (сякаш уморено след игра дете) нефритен Буда, се усмихваше на своята Нирвана.

     Градината на радостта Ю Юан е разположена в североизточната част на стария град Шанхай. Построена е преди около 400 години, по всички закони на Фън Шуй, с характерните архитектурни елементи на градините на династия Минг.

     Вълнообразната линия, с която завършва оградата на градината, представлява тяло на дракон. Но тъй като драконът е бил запазен символ единствено за императора, а в тази градина е живял губернатор и всяко използване на императорски отлики и символи се е наказвало със смърт, този дракон не е съвсем истински, защото вместо обичайните четири, има три пръста на лапите си.
     Красота, изящество, спокойствие, сливане, мъдрост, радост… всичко е събрано в тази градина. И макар Япония да се смята за страната, в която първите поети са богове, а поезията започва своето летоброене „от разделянето на небето и земята”, точно в тази градина „видях” Башо, Исса, Бусон да пишат своите хайку.

     В Стария град се разходихме привечер. И отново глъч, шум, провиквания (на всякакви езици), щракане на фотоапарати, най-различни лъскави магазинчета с какви ли не стоки и сергии, подобни на нашите крайпътни скари, но вместо кебапчета, се предлагаха жабешки бутчета и октоподи на шиш.

     Включването на светлините по сградите беше съпроводено от едно задружно и съвсем искрено „woow!”, защото вечер Старият град е като излязъл от великолепна, нереална картичка.
     На следващия ден влака, за който споменах в предишния разказ, ни откара до летището със 301 km/h.
     Оставаха ни по-малко от два дни за следващото невероятно преживяване – Хонгконг.

Колко е малък човекът!
Съвсем не се вижда
сред зелените листа.
Бусон