Подаръкът: Пекин (втора част)

     Ако „ущипах се, да не би да сънувам“ не беше толкова износено клише, щях да го използвам поне една дузина пъти. Но няма, защото освен, че е клише, би било и абсолютна лъжа. Бях сигурна, че не сънувам и от момента, в който видях първия йероглиф, отворих широко очи, уши, дробове и лакомо гледах, чувах и дишах всичко наоколо.
     Екскурзоводът в Сиан, който беше изключително чаровен и общителен човек, завършил висшето си образование в Русия, със завидно търпение и на прекрасен руски ни обясняваше всичко, за което се сещахме да попитаме. Казваше се Уъ Коо Чин, но тъй като името му – Коо Чин (което означавало Ден на китайската независимост) – за руските му колеги било много трудно за произнасяне, а във филма „Москва не вярва на сълзи“ героят Гоша бил много симпатичен човек, той се съгласил да го наричат Гоша и така ни се представи и на нас. Избързвам с разказа си за Гоша, защото именно той ни каза, че така се пише Китай. Йероглифът, който много прилича на квадратно Ф, се чете „Чун“ и означава „център“, а другият йероглиф се чете „Го“ и означава „свят“. Оттук и Чун Го (China), а именно – център на света.
     Но да се върна в автобуса, който вече ни отдалечаваше от Великата Китайска стена и ни връщаше към Пекин (или Beijing – Северна столица).

Подаръкът: Пекин (първа част)

     Предстоеше ни деветчасов полет. За хората от компанията, с която пътувах заедно, преживяването не беше ново. Но аз бях, меко казано, стресната. Не се плаша от самолети, не страдам от клаустрофобия, но и не съм голям любител на екстремните преживявания (децата ми така и не успяха да ме качат на кулата във вече закрития София Ленд). За проблема с пушенето обещах да не говоря повече.
     Минахме успешно през поредното задръстване на Франкфуртското летище и ето ни във въздуха, на път към Пекин.
     Едно меко предчувствие започна да гъделичка стомаха ми – май наистина ще се окажа в Китай? Колкото и да не ми се вярваше, всичко около мен успешно ме опровергаваше – повечето от пътниците в самолета бяха китайци, стюардесите – също, както и храната, музиката, йероглифите… да, пътувам към Китай.

Подаръкът

     Не знам кой и кога е казал, че четиридесетият рожден ден не се празнува. Не знам и защо го е казал. Навярно е бил доста уморен от безкрайните пожелания или почерпки; възможно е и да е нагазил дълбоко (макар и твърде рано, според мен) в така наречената криза на средната възраст. Но знам, че за мен това беше едно от най-тъжните поверия, които трябваше да спазя. Аз, която твърдо вярвам в идеята, че живот без празници е като дълъг път без страноприемници и не само не пропускам отбелязването на някой празник, но и когато броят им осезателно намалее, винаги намирам повод да си създам такъв – я ден на бездомните кучета, я рожден ден на гълъба върху перваза на съседката, я някой Световен ден…
     Обещах, че няма да празнувам 40-годишнината си.
     И тогава получих Подаръка. Най-Подаръка.
     Точно за него искам да разкажа:

11 ДНИ В КИТАЙ