Paradoxi's Blog

Подаръкът: Пекин (първа част)

Posted by Левена Филчева на 05.02.2009

На Великата Китайска стена

     Предстоеше ни деветчасов полет. За хората от компанията, с която пътувах заедно, преживяването не беше ново. Но аз бях, меко казано, стресната. Не се плаша от самолети, не страдам от клаустрофобия, но и не съм голям любител на екстремните преживявания (децата ми така и не успяха да ме качат на кулата във вече закрития София Ленд). За проблема с пушенето обещах да не говоря повече.
     Минахме успешно през поредното задръстване на Франкфуртското летище и ето ни във въздуха, на път към Пекин.
     Едно меко предчувствие започна да гъделичка стомаха ми – май наистина ще се окажа в Китай? Колкото и да не ми се вярваше, всичко около мен успешно ме опровергаваше – повечето от пътниците в самолета бяха китайци, стюардесите – също, както и храната, музиката, йероглифите… да, пътувам към Китай.
     Иска ми се да отворя една голяма скоба на това място, макар и с риск да се отклоня от маршрута на този разказ. И така: аз не съм физиономист. По-точно, аз изобщо не съм физиономист. И знаете ли, това е огромен проблем. Доста често съм попадала в неловки ситуации, когато се запознавам по няколко пъти с един и същи човек. Успявала съм някакси, с чувство за хумор, да се измъкна от тях. Но често ми се е случвало да поздравявам, дори да заприказвам непознати хора на улицата. Сещам се за една случка, когато преди доста години, по времето на Златните момичета, голяма компания от съученици се шляехме по Орлов мост. Видях позната физиономия и нали съм си добре възпитана и комуникативна, веднага хукнах да я поздравя. Говорихме си, момичето дори ме почерпи с някакви бонбони, казахме си „хайде, до скоро“ и се разделихме. Въпросът „кое, по дяволите, беше това момиче?“ не спря да ме измъчва, докато не се върнах при компанията и всички в един глас, със завидна доза респект, възкликнаха „Ама ти познаваш Лили Игнатова?!“ Сами разбирате колко нелепо съм изглеждала, когато на свой ред извиках „Боооже, ама това ТЯ ли беше?“.
     Та ето един такъв изобщо-не-физиономист съм аз. По тази причина трудно гледам филми изцяло с азиатски актьори – така и не разбирам до края им кой кой е. Разбира се, положението не е чак толкова трагично. След известно време и по-продължителна комуникация, задължително запомням. А запомня ли един образ, свържа ли го с разни общи случвания, той се запечатва трайно, почти завинаги, в съзнанието ми. Един прекрасен жител на Си Ан
За мен, 11 дни бяха абсолютно недостатъчни, за да се науча да разпознавам различията в чертите на азиатското лице. Но и напълно достатъчни, за да се убедя, че то е много красиво и по някакъв свой, неповторим начин – уникално.
     Освен това се оказа, че „пространственият идиотизъм“, за който споменах в началото, не е и „времеви“ и лично аз нямах никакъв адаптационен проблем с прескачането на шест часа напред във времето. Случваше ми се за първи път, но преживяването си струва. Ей така – хоп! и си с цели шест часа напред. И така, когато пристигнахме в Пекин, часовниците показваха 6.30 сутринта, за разлика от българските, които съвсем логично смятаха, че часът е тридесет минути след полунощ. Сверих моя часовник и времето продължи да си тече по познатия ми начин.

     На летището ни чакаше автобус с останалата част от групата, които бяха пристигнали предишния ден, свежи и отпочинали, готови за предстоящата обиколка.
     Не бяхме съвсем отпочинали, още по-малко – свежи, но в този ден щяхме да видим част от Великата Китайска стена, площад Тянанмън, да влезем в Забранения град, да посетим фабрика за обработка на нефрит, да присъстваме на чайна церемония… Умора? Няма такова нещо!

ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА

JUYONGGUAN

     Един от символите на древнокитайската цивилизация, често оприличаван на гигантски дракон, дълъг цели 5660 километра, се е излегнал по дължина от изток на запад в Северен Китай. Строителството на Стената продължава около 2000 години. През 221-ва година пр. н. е. император Цчин Ши Хуанди, Обединител на Китай и Пръв император, заповядал да се съединят укрепителните съоръжения, построени в отделните тогава царства – Цин, Ян и Чжао – в една линия. Така се е появила Великата китайска стена, с първоначална дължина от 5000 км. По-късно много династии продължават строителството ѝ. Видът, в който тя днес съществува, е дело предимно на династия Мин. По цялото ѝ продължение са разположени кули и укрепления, които са охранявали основните пътища. Кулите обикновено са на две нива, като горното ниво е наблюдателна площадка, а долното – място за почивка на воина, който е бил на пост. От тези кули воините са предавали сигнали за тревога, с помощта на запалени огньове.

     Това, което знаех за Великата китайска стена, се основаваше на информация предимно от някои пътеводители и интернет. Докато пътувахме към ЦзюЙонгГуан – най-близката до Пекин част от Великата Китайска стена, се сетих за онова стихотворение на Геров „Айфеловата кула. Отблизо е ужасна!“; и за поговорката „На прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница.“; и за… С две думи – уплаших се. Ами ако се окаже, че не е нищо особено? Ако едно от чудесата на света излезе просто някаква купчина тухли? Затворих очи.

Есенните цветове са красиви навсякъде

     Времето беше превъзходно. Един от онези студени, но слънчеви есенни дни, които сами по себе си са изключително красиви, а когато са и фон на нещо колкото неочаквано, толкова и величествено, усещането е наистина неописуемо.

     На тръгване от София, много приятели ми заръчаха да им занеса камъче от Великата стена. Нямаше камъчета. Поне тук, в тази част, където се изсипваха туристи не само от цял свят, но и от цял Китай. Нямаше камъчета, нямаше боклуци, нямаше фасове, дори не беше прашно. Необикновено чисто. И навсякъде. Това беше едно от нещата, които не спряха да ме изумяват по време на цялата екскурзия.

     Изкачването до една от кулите се оказа доста трудно и задъхващо. Тъй като стената следва естествения релеф на планините, стъпалата са абсолютно несъразмерни и непредвидими. Тъкмо вземеш две-три стъпала с една крачка, защото са необичайно ниски, тъкмо си помислиш – хе, че то е съвсем лесно! – и се налага да свиеш крака си така, че почти успяваш да си удариш брадичката с коляно, за да изкачиш следващото стъпало. Поради същите причини, слизането беше още по-трудно.

     Дишах неистово, вкопчвах се във всяка глътка въздух и се опитвах да я задържа максимално дълго. Невероятно беше, че стъпвам по каменни плочи, поставени от човешка ръка преди цяла една вечност. Беше вълшебно, красиво и толкова величествено!

градинка около Стената

     На следващия ден, екскурзоводът ни в Си Ан (за него ще разкажа по-нататък) ни каза, че един от големите проблеми на китайското правителство бил фактът, че в някои части селяните взимали тухли и камъни от Стената, за да си строят къщи. Сигурно е така. И наистина е проблем. Но местата като ЦзюЙонгГуан и останалите части от Великата китайска стена, които се посещават от туристи, се поддържат наистина великолепно.

заключени пожелания

     Забелязах тези катинари още като пристигнахме. Но едва на тръгване разбрах какво представляват – това са тайните желания на хора, дошли до тази част на Стената. Нещо като хартийките в пролуките между тухлите на къщата на Жулиета във Верона, само че предполагам, че тук този обичай се спазва единствено от китайци, които знаят за него. Защото едва ли другите туристи си носят в багажа специално предназначени за целта (или ей така, случайно) катинари. Но в моя багаж, съвсем неслучайно и напълно преднамерено, имаше две книжки: първия брой на списание „ГЛОСИ – есен 07“ и „Квадриги“ на Валентин Дишев. Оставих ги там. Две мънички на вид, но огромни (по скромното ми мнение) книжлета, сгушени във вековния шепот.

     „He who does not reach the Great wall is not a true man“.

     Не знам доколко докосването до Великата Китайска стена ме направи истинска, но знам, че дори това да беше единственото ми преживяване в Китай, щеше да ми бъде напълно достатъчно.

     Впрочем, това се отнася за всеки следващ миг от това пътешествие.

ГЛОСИ-есен'07

Advertisements

7 Коментари to “Подаръкът: Пекин (първа част)”

  1. dadaparcho said

    До тук добре! Чакам продължението с много голям интерес!

  2. paradoxi said

    Много, много ме зарадва! 🙂 Благодаря ти.

    Ще има продължение, разбира се. 😉

  3. mislidumi said

    🙂 чудесно! искаме си продължението!

  4. paradoxi said

    Привет, Петя! 🙂 Обещавам.

  5. mislidumi said

    Мисля, че тук много подхожда да ти предложа публикацията на един възрастен, виден блогър – канев:

    http://kanew.wordpress.com/2008/08/26/298/

  6. kanew said

    Неотдавна прочетох първия том на „Български хроники“ на Ст.Цанев. С изненада открих, че китайците са построили стената за да се защитят от агресивните български племена. Ако знаех този фантастичин факт,посещавайки стената, щях, най-малкото, в фантазийте си да видя бръснатите глави на българите препускаща срещу стената на малки, но бързи кончета.

  7. paradoxi said

    Здравей, kanew! 🙂 Така и не прочетох „Хрониките“ на Цанев и още се колебая, да си призная честно. Аз пък се опитвах да си представя хората, които са строили стената. Не знам дали ще имам възможността някога пак да отида до там, но ако се появи такъв шанс, ще тръгна доста по-подготвена. 😉
    Обаче, и аз накрая се изхитрих да ги различавам по носовете, макар и не съвсем успешно. 😦
    Благодаря ти и благодаря на Петя за връзката с http://kanew.wordpress.com 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: