Paradoxi's Blog

Подаръкът: Пекин (втора част)

Posted by Левена Филчева на 08.02.2009

В Забраненият град

     Ако „ущипах се, да не би да сънувам“ не беше толкова износено клише, щях да го използвам поне една дузина пъти. Но няма, защото освен, че е клише, би било и абсолютна лъжа. Бях сигурна, че не сънувам и от момента, в който видях първия йероглиф, отворих широко очи, уши, дробове и лакомо гледах, чувах и дишах всичко наоколо.
     Екскурзоводът в Сиан, който беше изключително чаровен и общителен човек, завършил висшето си образование в Русия, със завидно търпение и на прекрасен руски ни обясняваше всичко, за което се сещахме да попитаме. Казваше се Уъ Коо Чин, но тъй като името му – Коо Чин (което означавало Ден на китайската независимост) – за руските му колеги било много трудно за произнасяне, а във филма „Москва не вярва на сълзи“ героят Гоша бил много симпатичен човек, той се съгласил да го наричат Гоша и така ни се представи и на нас. Избързвам с разказа си за Гоша, защото именно той ни каза, че така се пише Китай. Йероглифът, който много прилича на квадратно Ф, се чете „Чун“ и означава „център“, а другият йероглиф се чете „Го“ и означава „свят“. Оттук и Чун Го (China), а именно – център на света.
     Но да се върна в автобуса, който вече ни отдалечаваше от Великата Китайска стена и ни връщаше към Пекин (или Beijing – Северна столица).


Шива, нефрит

     Преди да стигнем до Свещения път на императора, ни предстоеше разглеждане на фабрика за обработка на нефрит и обяд. Бях чувала, че китайската храна в България няма нищо общо с китайската храна в Китай. Не знам дали слуховете бяха грешни или имаше значение туристическият характер на заведенията, в които се хранехме, но това, което ни сервираха, отговаряше напълно на представите ми за китайска храна. Е, не ми стигна волята да опитам карамелизираната сланина, за която другите твърдяха, че била много вкусна. Така или иначе, макар и колоритна част от цялото преживяване, храната далеч не беше между съществените (поне за мен) неща.

Кълбо на щастието

     Предполагам, че сте виждали така нареченото Кълбо на щастието? Не знам дали, че освен украсява домовете, наистина носи и щастие, но се изработва по невероятен начин! Взимат, значи, едно почти квадратно парче нефрит. С помощта на нещо като зъботехнически микромотор, под непрекъснато течаща вода, започват да го оформят като кълбо. Пробиват отвори в него, така че вътре остава друго, свободно движещо се кълбо, в което също пробиват отвори, под което също остава друго, по-малко от предишното, освободено кълбо, в което също пробиват отвори… а после резбоват украси отвътре навън и полират, докато не се получи тази красота на снимката вляво, в която всички вътрешни части се движат и въртят съвсем свободно. Нямам идея каква е твърдостта на нефрита по Бринел, Викерс или Моос, но тази изработка на Кълбо на щастието ми се видя толкова трудна и невъзможна, че не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.

Рисуване на вази

     Интересно беше да видя и как изработват прословутите китайски вази (не порцелановите, а тези за търговски цели, разбира се). Върху готовите и чисти форми залепват тънка медна жица, с която, всъщност, рисуват и оформят най-различни фигури, а после запълват и оцветяват полученото пространство с течни боички. По същият начин се правят и картините.

Картина от медна жица

     Спомних си как като съвсем малка, видях баба да меси хляб. И колко по-вкусен ми беше след това, когато знаех как е приготвен. Нещо подобно се получи и сега. Като видя в магазин нефритена фигурка или такава изрисувана ваза, отношението ми към тях вече е много по-различно от предишното „харесва ми – не ми харесва”.

Свещената алея

     Свещената алея или Свещения път на императора е алеята, по която носят императорското тяло към последния му земен дом, към Гробницата. От двете страни на алеята има най-различни каменни фигури, общо 36 на брой, издигнати в периода 1436-1438 година. Фигурите са два вида – на животни (камили, слонове, коне и различни митологични същества) и войници, които имат не само декоративна функция, но и са пазители на честта на живия монарх. И много плачещи върби, за чиито клони и до днес съм сигурна, че някой ги подрязва съвсем старателно. Сега се замислям, че тогава не попитах дали императорите са се разхождали и живи по тази алея или са изминавали този път само веднъж? Но когато толкова непозната и екзотична култура нахлуе в съзнанието ти, не смогваш да зададеш всичките си въпроси, камо ли да намериш отговорите им…
     След чайната церемония, която (въпреки че се отдалечаваше от представите ми за изискаността на ритуала) беше много интересна, ни заведоха в нещо, наподобяващо клиника, в която щяха да ни направят масаж на стъпалата. Едва тогава си дадох сметка, че след деветчасовия полет, изкачването на част от Великата Китайска стена, обиколките на различни фабрики, дългата разходка по Свещената алея и изобщо, след цялото почти осемнадесетчасово препускане, щях да си събуя обувките. Като си представих, че не бях единствената, тихичко започнах да се моля: „Дано в тази зала има добра вентилация!” Колкото и невероятно да звучи, но дали от големината на залата, дали от чая, в който предварително натопихме отмалелите си нозе или от умората, притесненията ми се оказаха напразни. А масажът беше толкова чудотворен, че ако някога отидете на такава екскурзия и в програмата ви е включен такъв масаж, не го пропускайте за нищо на света!
     Може и да е странно, но след такова денонощие е напълно разбираемо, че от хотела, в който отседнахме в Пекин, нямам никакъв спомен.

Площад Тянанмън

Тянанмън

     „Огромен!” – първото нещо, което си помислих, когато се оказах на него.
     Беше доста студено и ветровито, но веднага ни наобиколиха търговци, предлагащи освен всякакви сувенири, и шапки. Още тогава екскурзоводите ни предупредиха, че ако не искаме да си купуваме каквото и да било от уличните търговци, в никакъв случай не трябва да питаме „колко?” – докато не си купим нещо, няма да ни оставят намира. Но откажеш ли категорично, повече не те закачат. И наистина беше така, навсякъде.
     Докато се опитвах да обхвана с поглед целия площад, нямаше как да не се сетя за студентските протести през 89-та, да не се впечатля от огромната опашка пред мавзолея на Мао Дзъдун, предизвикала разбираема асоциация с мавзолея на Ленин в Москва. И с голямо нетърпение поглеждах към входа на Забраненият град.

Пред Забраненият град

     Един път надникнах зад стените му, чрез филма „Последният император”, но не съм си и помисляла, че някога ще вляза вътре и ще го видя с очите си. 800 двореца, 75 административни сгради, библиотеки, храмове, павилиони, беседки и свързващите ги пътеки, градини и дворове, 9999 стаи… невъзможно беше да надникна навсякъде, да видя всичко. Не знаех, че броят на фигурките върху покривите отбелязва статута на съответната сграда – колкото повече фигурки, толкова по-високо в йерархията е нейният обитател.

Ароматизатор

     Почти навсякъде в градините и по пътеките имаше съоръжения (на мен лично, ми приличаха на огромни самовари), чието предназначение е било чрез специални масла да ароматизират въздуха. И на всеки праг – едно доста високо стъпало, със същата функция като ниските порти на старите чорбаджийски къщи у нас – да не забравяш, че влизаш в имението на големец и почтително да наведеш глава.

Олимпийският стадион "Гнездото", все още в строеж

     Разбира се, Пекин не беше само екзотична красота и история.
     Пекин беше и столицата на Китайската народна република, придобил днешния си изглед по времето на династия Мин; градът-домакин, в който на следващата година щяха да се проведат ХХІХ летни олимпийски игри; дом за повече от 11 милиона жители…
     Пекин беше и дребните хорица зад стъклата във фабриката, изпод чиито вечно мокри ръце излизаха красиви фигури, носещи щастие; и забързаните сервитьорки в ресторантите, и уличните търговци, и продавачът на печени картофи…
И врата. Към един непознат и безумно интересен свят, до който тепърва предстоеше да се докоснем.

Печени картофиСергиите












По улиците на Пекин





Следва:Сиан

Advertisements

7 Коментари to “Подаръкът: Пекин (втора част)”

  1. mislidumi said

    Много интересно, аз не бях чувала за кълбото на щастието. 🙂 Сега вече знам. Поздрави!

  2. paradoxi said

    Ще се разтърся тук и при следващата среща имаш едно кълбо от мен. За щастието… ще се уговорим някак. 🙂
    Много се радвам, че те има наоколо.

  3. mislidumi said

    Ех, ама си една…мила 🙂 хайде до скоро.

  4. longanlon said

    тоя април ще видя и аз как е в Пекин 🙂

  5. paradoxi said

    Супер, longanlon! Дано имаш време да видиш повече неща. И ще разказваш после, нали? 🙂

  6. Pumpal said

    Така го разказваш, че все едно съм била вече там. Впрочем, имам камъче от брега на Жълто море :))
    Радвам се, че го има този блог.

  7. paradoxi said

    Обичам те, Кате. 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: