Paradoxi's Blog

Подаръкът: Шанхай

Posted by Левена Филчева на 31.03.2009

в Градината на радостта Ю Юан

     Всъщност и тогава, на тръгване от Сиан, ми се мълчеше. Нуждаех се от тишина. Усещах, че само така натрупаните образи и звуци ще намерят своето място и ще се подредят, за да могат един ден да проговорят. Пътувахме към Шанхай, но мислите ми още бяха при Теракотената армия. И се плашех, че ако ги изговоря, емоциите ще загубят своя цвят – точно както окраските на керамичните фигури са изчезнали при допира с въздуха.
     Вече бях чела в книгата „Китай, какво си всъщност ти?” на проф. Марко Семов, че на летището в Шанхай се намира прословутият влак на магнитно окачване, който изминава 30 километра за седем минути. „Нищо чудно…” – помислих – „та нима не прескочихме от втори в двадесет и първи век за отрицателно време?” И докато в Сиан погледът ми беше прикован към земята, съхранила през вековете хилядолетна история, то в Шанхай и Хонгконг не можех да откъсна очи от небето – там някъде, горе, множество сгради гъделичкаха корема му. Винаги съм смятала, че живея на висок етаж – десети. Докато екскурзоводката в Хонгконг не отговори на въпроса ми „какво правите, когато ви се развали асансьорът?” с: „О, не е проблем – аз живея на ниското, на 42-ри етаж съм.”


Хотелът, в който нощувахме - Шанхай

     Хотелът, в който отседнахме в Шанхай, построен някъде през 30-те години на миналия век, се намираше на десния бряг на река Хуангпу. От прозореца на апартамента се виждаше отсрещния бряг на реката, на който се издигаха стройни (че какви да са, при тази височина?) небостъргачи, а между тях величествено се кипреше Телевизионната кула, наречена Перлата на Ориента, „самая высокая теребашня в мире” – както ни каза по-късно екскурзоводът. (Да, теребашня. Тъй като рускоговорящите екскурзоводи казваха и „ири” вместо „или”, предположих, че за китайското ухо „р” и „л” бяха трудноразличими.)
     Навярно е най-високата телевизионна кула в света, не знам, но със сигурност беше най-високото съоръжение, закрепено в земята, на което съм се качвала. Много бързо се озовахме на второто кълбо с асансьори, побиращи до 24 души („но китайци” – уточни екскурзоводът ни), а гледката… един от онези моменти, в които, въпреки, че имаш чувството, че си едва ли не на върха на света, се чувстваш непоносимо малък и незабележим.

тиха уличка

     Следващият ден беше първият ни свободен ден, в който нямахме организирани посещения. Чак вечерта щяхме да се разходим в Стария град, но за него малко по-късно.

     И така, в един момент групата ни се раздели на малки групи. Нашата групичка също се раздели и си уговорихме среща след около два часа.

Шанхайски марш

     Тръгнах по една широка, изпъстрена с всякакви магазини улица, достатъчно близка до хотела и достатъчно права – така че и дезориентиран като мен човек да не може да се изгуби. В сравнение с уличния шум в Шанхай и Хонгконг, шумът от кръстовището на едни от най-големите булеварди в София, на което живея, е като лятна привечер в планинско селце. Първо – улиците там са един безкраен поток от коли, мотори и камиони, за които явно важи правилото „който натисне клаксона пръв, е с предимство”; после – пешеходните светофари са също със звукови сигнали, но за разлика от нашите, при тях звукът е непрекъснат – когато свети червено трещят, а когато е зелено – пищят. На места по тротоарите се извършваха ремонтни дейности (впечатляващо беше, че за изкопаването на една дупка, например, бяха достатъчни двама души – единият пробива, а другият държи около бургията огромен мокър парцал, за да не се вдига прах), а на всеки две минути някой те дърпа за ръкава и на почти разбираем английски, ти предлага оригинални часовници „ролекс”, чанти „гучи”, златни накити и какво ли още не, за по три до пет долара. На фона на всичко това, се намират и ентусиасти като музикантите на снимката вляво, които невъзмутимо изпълняват някакъв марш. И ако искаш някой да те чуе, е повече от задължително да крещиш.
     За мое удоволствие, магазините (поне тези, в което влязох) почти не се различаваха от нашите. Всичко, което предлагаха, може да се купи и у нас, и то на същите, че и по-ниски цени. Единствената разлика беше в гъделичкащата мисъл, че е купено от Шанхай или Хонгконг, от Китай. Някъде по средата на тази улица имаше Макдоналдс, в който си бяхме уговорили среща с останалите хора от групата, за да се прибираме заедно към хотела. Оказах се там почти цял час преди уговорката, но не ми се обикаляше повече и седнах вътре. Струва ми се важно да уточня, че Макдоналдс никога не ми е било любимо заведение, дори напротив. Но този път… Сякаш някой щракна с пръсти и непоносимият уличен крясък се превърна в любима песен на Нора Джоунс, замириса на пържени картофи и хамбургер, лицата наоколо ми се струваха до едно познати… Замисълът на мистър Макдоналдс – навсякъде по света в негово заведение да се почувстваш у дома – действаше безотказно. Просто седнах и… се разплаках.
     За първи път от началото на тази екскурзия поисках тя да свърши. Бях препълнена с емоции, впечатления, цветове, нови познания, с екзотика и непознато… исках у дома.
     Да, за да напълниш една чаша, преди това трябва поне да отлееш малко от нея. Предполагам, че онези сълзи в Макдоналдс освободиха място – за стария Шанхай, за Градината на радостта Ю Юан и Храма на Нефритения Буда, за Хонгконг.

Шанхай

Следват: Старият Шанхай, Хонгконг и последна част: Завръщането

Advertisements

3 Коментари to “Подаръкът: Шанхай”

  1. mislidumi said

    Левенка – китайката 🙂 Този блог наистина е китайски! Обичам да чета твоите пътешествия.

    Поздрави и слънчева пролет! 🙂

  2. paradoxi said

    Хехе, виж сега какво се сетих – на струмички диалект, македонско, на домата му казват френка. И глей сега как се връзва със зеленка, манекенка, партенка и останали енки. :)))
    Скоро ще приключи пътешествието до Китай, но понеже се оказа, че обичам да разказвам за разноразни места, като нищо ще вземе да се помакедончи пустият му блог. 🙂
    Пролетно да е и около теб, Петруше!

  3. mislidumi said

    O, ще чакам с нетърпение помакедончването, никога не съм била по тези места, пък ти си там експертка, знам. Има един дядо на едно внуче :), което води на футбол и той е от някакво градче до Охрид, албанец е. С него си говорим понякога на балкански теми, докато децата ритат топката. А той толково добре побългарява думите, когато говори с мен, много е мил. И аз си викам веднъж – чакай и аз малко да се опитам да мръдна в негова посока, да говоря по-македонски. А той се смее и вика: „я си говори нормално, по ти е леко“ хахах, кой знае какво съм спретнала.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: