Paradoxi's Blog

Спукан балон за първи юни

Posted by Левена Филчева на 27.05.2009

сапунени балончета

     Напълно съм съгласна с Яна, че „трябва да позволим на децата си да обитават детството такова, каквото е – несъвършено” и, предизвикана от нея, от два дни се лутам някъде в седемдесетте-осмдесетте години на миналия век. Разбира се, че далеч не всички спомени от онова време са нежно-розови със сладък привкус. Но много пъти, по повод носталгични реплики от сорта на „друго си беше по наше време, а не като сега…” съм стигала до извода, че в зависимост от количеството приятни и неприятни детски спомени, с течение на времето едните избледняват за сметка на другите.

     Не зная кои са точните граници, в които се помества едно детство. С риск да прозвуча непростимо инфантилно, ще си призная, че все още има моменти, в които съм повече дете, отколкото съм била на 6, 9 или 13 години. Затова съвсем условно с „детство” ще нарека периода до 15-тата си година. И ако трябва да опиша с една дума този период, то тя би била „шарено”. Още нещо – емоционалната окраска на спомените, според мен, е променлива величина. Случка, която някога е предизвиквала яд, тъга или безпомощност, например, е възможно днес да ми се стори умилителна и дори забавна. Както и обратното – възможно е някога да съм се смяла на нещо, което днес да ми се струва тъжно. Затова, много е вероятно, когато говоря за емоция, да имам предвид емоцията, която днес ми носи този спомен. Но в описанието на самите случвания няма как да не проличи чувството, което съм изпитала тогава. И така:

***
     Ранна пролетна утрин, в която идея си нямам колко съм голяма, но знам, че съм стиснала ръката на мама и вървим през една градинка. Тихо е, прохладно-слънчево, мирише на прясно окосена трева и роса. Единственото, което се чува, е една гугутка, която не млъква и забива като пирончета (наистина!) своите „гу-гу-гууу… гу-гу-гууу…” в ушите ми. Не знам дали сме вървели към детската ясла или към детската градина, но знам, че на мен не ми се ходи, ужасно не ми се ходи натам, плаче ми се та ми се крещи, но не плача, защото добрите деца не плачат (а колко много исках да съм добра!) и вървя, а онази клета гугутка не млъква. До ден днешен като чуя това „гу-гу-гууу…” ми се свива стомахът, а окосената трева си ми мирише тъжно.

***

     Втори клас, единственото училище в Губкин – един далечен град в Белгородская област, бивша РСФСР, бивш СССР. Аз съм единственото нерусначе в класа. След тримесечно пълно мълчание в училище, изведнъж проговарям на съвсем правилен и чист руски. След учебните занятия, почти всички деца от класа оставаме на така наречената „продлëнная”, където си пишем домашните под наблюдението на строга учителка. Обядът е предимно гречка, кефир, клисав черен хляб и други отвратителни неща, които заедно със зеления фасул на конци и кисèла, се нареждат между най-омразните ми храни от детството.
     Освен че е много, ама много е студено, е и тъмно – занималнята ни свършва в 17.00, а към 16.30 вече се мръкваше. Прибирах се сама, газех в някаква киша от сняг и кал, и май си плачех тихичко. Изведнъж отнякъде изскочиха три-четири „ребята”, въоръжени с капаци от тенджери, по които тропаха с черпаци (да им се неначудиш къде ги бяха побрали тези капаци и черпаци, между всичките тетрадки и учебници в чантите) и започнаха да викат „Дай жваку!”. Вървя аз, навела глава, повтарям, че нямам дъвки, а те след мен, тропат и крещят… Не помня дали някой възрастен им се скара или сами се отказаха да ме преследват, но щом останах сама, хукнах през глава към апартамента ни. А той – на пети етаж, а асансьор – няма, а аз – пълничка и не от най-активните физически деца…
     На площадката между четвърти и пети етаж вече не можех да дишам. Спрях да си поема въздух и изведнъж виждам една огромна и черна купчина, с рунтава глава и непоносимо воняща на алкохол, свила се на предпоследното стъпало и спи. Прескочих я, в тих ужас да не се събуди, влязох си у дома, трескаво заключих вратата и си ревнах по всички правила и закони. Същата вечер, по-късно, човекът от стъпалото се беше събудил (беше объркал не само входа, но и блока), тропаше и риташе с всички сили на вратата ни и ругаеше жена си, че не го пуска. Но тогава мама и татко вече си бяха у дома, беше топло и светло и нямаше нищо, съвсем нищо страшно.
     От онзи ужасен ден са ми останали три неща: недоумението, че онези деца толкова харесваха зъботрошачките „Идеал” – единствените дъвки, които се намираха у нас по онова време; непоносимостта към пияни до безпаметност хора и слабостта към руското кино и по-специално филма „Ирония на съдбата или честита баня”.

***

     Дядо имаше сестра, която живееше на село. Един ден всички роднини се събрахме у тях на гости, „на печено агънце, както си му е редът…” Женицата сигурно се беше приготвяла поне една седмица предварително! Навярно съм изглеждала скучаеща, не знам, но тя реши да ме заведе в кошарата и да ми покаже овцете. Една овца си стоеше съвсем самичка в единия ъгъл, отделно от другите. Попитах защо не е с останалите, а сестрата на дядо ми отговори, че „това е майката на агънцето, което заклахме и й е мъчно за детенцето й”.
     Няма да навлизам в подробни описания на реакцията ми. Нещо смесено между страх, съжаление, тъга, недоумение и гняв. И макар че тогава дори не се приближих до масата, макар че до ден днешен ми е мъчно за закланите животни и на няколко пъти съм се заричала, че няма да вкуся месо, за съжаление не станах вегетарианка.
     Но пък тогава, в онова село, ядох един от най-вкусните обеди в живота ми – домашен топъл хляб, домашно приготвено овче сирене и току-що извадена от земята, невероятно сочна глава кромид лук.

***

     Нямах си моето „при баба на село”. Родителите и на майка ми, и на баща ми живееха в София. Не мога да кажа, че баба – майката на мама – ме е отгледала, но много голяма част от най-красивите ми детски (и не само детски) спомени са свързани именно с нея. Винаги бяхме при нея заедно с братовчедка ми, с която и до днес сме като сестри.
     Тя ни четеше приказки от едни огромни шарени книжки с твърди корици, плетеше полички и жилетчици за куклите ни, разрешаваше ни да си правим кораб от масата в хола и ни вярваше, че сме Пипи, Аника или Робинзон Крузо; тя не ни се разсърди, когато „набрахме” едно найлоново пликче с калинки и ги изсипахме в апартамента й (и месеци след това току отнякъде прехвръкваше по някоя), защото й обяснихме, че сме събрали калинки, тъй като не сме намерили охлюви, на което пък тя се разсмя от сърце с думите „Е, поне се казвам Василка, а не Цоцолана“ и че се радва, че вече си има истинско Патиланско царство у дома… Вълшебни бяха миговете, когато се сгушвахме от двете й страни, за да чуем нейното „А ние едно време…”, което винаги беше обещаващо начало за интересен разказ от нейното детство, тя ни печеше ябълки и ни купуваше най-вкусните семки, тя ни научи да плетем и шием; след време пак тя ни даваше тайно парички и изслушваше всичките ни любовни терзания, на нея се оплаквахме по-късно от… децата ѝ, тя ни разказа приказката за врабчето… Най-вълшебната баба. Моята баба. Вечна й памет.

     И като нахлуха едни спомени в главата ми, няма спиране… Но Яна помоли да разкажа някои от тях, а не да пиша мемоарите си. Затова спирам. 🙂 И искам на свой ред да помоля Катя, Петя, Графът и астилар да разкажат нещичко.

___Fly_with_baloons____by_Ursi

Advertisements

8 Коментари to “Спукан балон за първи юни”

  1. Благодаря за поканата, но аз вече доста съм разказал в категория „Спомени“. 🙂

  2. Мой пропуск… При първа възможност ще наваксам. 🙂

    Благодаря Ви! 🙂

  3. Yana said

    Леле… не ми се искаше да свършва… много хубаво и нежно разказваш… и ти благодаря 🙂
    Стана ми хем тъжно, хем мило… и много те обичам!!!

  4. mislidumi said

    🙂 Ех, колко хубаво! А този спомен от Губкин е много кинематографичен, наистина впечатляващо.

    Сега поемам предизвикателството и отивам да си спомням. Поздрави, малка Левенке. 🙂

  5. mislidumi said

    http://dumi.wordpress.com/2009/05/29/09-5/

    🙂 е отговорът

  6. Супер отговор, Петя! Поздрави! 🙂

    … като нищо може да се засечем пред някой гълъбарник. 🙂

  7. astilar said

    Левена, страхотно разказваш, наистина! Докато четях, се сетих за един неприятен спомен от моето детство. Не си спомням детайли, вероятно, защото съм опитала да забравя случката. Ще я разкажа, доколкото мога.
    П.П. Чак сега прочетох публикацията и с удоволствие приемам поканата да се включа.

  8. […] а още по-малко на обобщенията… Приемам поканата на Левена, заради споделеното от нея. Уважавам носталгичните […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: