Седемдневник

     Ето как едно обаждане от приятел ме върна към блога ми, в който не бях дори надничала от има-няма три години.
     Ина – красива жена, добър приятел и великолепен прозаик, ми се обади с предложение да напиша седем страници от дневник. Предизвикателно, интересно и задължаващо (много добри неща прочетох в тази рубрика) начинание.
     Едва ли има по-подходящ момент за написването на подобен седемдневник от навечерието на личния ми празник – само след два дни навършвам 45 лета (зимите и есените ми са далеч по-малко, пролетите – не се броят).
     Започвам с удоволствие:

          Ден първи

          „По-добре е да бъдеш самотен,
          отколкото да дружиш с когото ти падне.“
               Омар Хайям

     Никой не знае как точно започва.
     Някои казват – с усмивка, други – от пръв поглед, трети смятат, че най-доброто му начало е безмилостната разправия…
     Така или иначе, То започва.
     Зараждането му силно напомня на бременност. В началото е достатъчно мъничко и незабележимо, дори не подозираш за съществуването му. То с нищо не променя всекидневието ти, навиците, живота ти. След известно време настъпва незначителна, но тревожеща промяна в биологичния ти ритъм. И откриваш присъствието му. Факт, който взривява най-различни емоции: от силна радост и вълнение до много притеснения и страх – какво е, как се чувства, какво ще ни донесе и какво ще ни отнеме, как ще промени живота ни? В повечето случаи, тук настъпва моментът на Решението.
     Решението да не го приемеш, силно напомня на аборт. Раздробяваш общото на парченца, изхвърляш ги, почистваш всички следи и полагаш усилия да го забравиш. Понякога може да бъде болезнено, кърваво, съдбоносно… Понякога – просто си доволен от правилно взетото решение.
     Решението да го приемеш, не винаги може да е правилно, но винаги е болезнено и съдбоносно.
     То започва да расте. Започва да тупти, да диша, да се храни. Понякога рита, понякога се обръща, понякога предизвиква неразположение. Но то е тук – малко и истинско. А основната ти грижа е да се появи живо и здраво на бял свят.
     Раждането на Приятелството е като раждането на дете. В един момент даваш всичко от себе си – цялата си сила, енергия и любов, изпитваш най-неописуемата болка, единствената, която те изпълва с обич и благодарност. Поемаш го в прегръдката си, целуваш го, шептиш му, галиш го… И го обичаш. Както нищо до сега. Както никого до сега.
     Приятелството е като дете. Отглеждаш го цял живот, грижиш се за него, бдиш над него, обичаш го и го ревнуваш, щастлив си, когато то е щастливо, плачеш, когато е наранено, караш му се, ако трябва, прегръщаш го, за да го успокоиш…
     И никога не знаеш какво ще стане с него.
     Но го обичаш. С цялото си сърце и душа, до сетния ти ден. И единствената, болезнено непоносима мисъл, е мисълта за загубата му.
     Защото Приятелството е като дете.
     А нали в децата е смисълът?

     Ето за това си мисля днес. И за съдържанието на този текст, който съм написала преди двайсетина години.
     Някои приятели идват и остават, други – взимат и подминават, трети даряват и си отиват…
     Но отношението ми към приятелството е константа – то никога не променя стойностите си, държи на корените си (пък били те и квадратни) и болезнено вярва в смисъла на своето съществуване.

За Йордан Радичков

     „Добре, че страхът от смъртта е по-силен от любопитството ни.” – беше казал някога Стефан Цанев. Често, когато тръгна по следите на безкрайното си любопитство, се сещам за тази мисъл. И да, понякога се спирам. Но съм истински благодарна, че се оказа, че любопитството ми е по-силно от страха от знания.
     Неотдавна, в един разказ за едно свое пътуване, сравних градовете с книги – някои може да ги четеш цял живот и пак да не ги разбереш докрая. Други ги прелистваш набързо и я откриеш някое интересно изречение в тях, я не. Трети ги подминаваш, понякога запомняш заглавията им и се надяваш, че някой ден ще имаш възможността да разгледаш или просто ги забравяш. Има и книги, които като прочетеш един път, се врязват в паметта ти и остават там докато си жив. Има такива градове. Има такива книги. Има и такива автори.
     На днешния ден, 24-ти октомври, той щеше да навърши 80 години. Българинът, номиран два пъти за Нобеловата награда за литература; писателят, преведен на 37 езика и издаден в над 50 страни по света; творецът, носител на международната италианска награда „Гринцане кавур” за белестрика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”; авторът, който с всяка своя дума не спира да напомня, че „Сърцето бие за хората”; магичният разказвач на „Малки жабешки истории” и всякакви истории за „Хора и свраки”, „Смокове в ливадите”, за врабчетата, истории за „Всички и никой”…; човекът Йордан Радичков.

Конкурс на Академия „Либер“ за втора издадена поетична книга

     Смея да твърдя, че това е един многообещаващ конкурс.
     Не само заради идеята да се награди втората книга на някой автор, не само заради съвсем не малката награда от 2000 (две хиляди) лева, но и защото това ще е първият конкурс, в който след обявяването на наградата, мотивите и обосновките за награждаването, както и самите дебати на членовете на журито, ще бъдат достъпни в интернет пространството.
     Необикновен, дори и заради журито, което до момента наброява около 22-ма души.
     И пълнокръвен. Защото всяка година наградата ще бъде посветена на паметта за автор, към когото българската литература е в дълг. Тази година наградата е посветена на паметта за Биньо Иванов.
     Всъщност, вижте цялата информация.

Сънища

1.
Тази сутрин
жълтурчета почервеняваха от свян –
под полите им дръзко надничаше вятърът,
а те дори не подозираха, че някой ден
това ще ги убие.

Чудесата на съвременната медицина

Разговарях с най-добрия пластичен хирург, д-р Временен.
Оптимизмът ми има спешна нужда от силикон.
Провиснал е един такъв, унил, набръчкан.
Не е наложително, но добре би се отразила и лека протетика
на усмивката ми –
твърде е широка спрямо пропорциите на ежедневието.
Ще подложа на ринопластика и надеждите.

Спукан балон за първи юни

     Напълно съм съгласна с Яна, че „трябва да позволим на децата си да обитават детството такова, каквото е – несъвършено” и, предизвикана от нея, от два дни се лутам някъде в седемдесетте-осмдесетте години на миналия век. Разбира се, че далеч не всички спомени от онова време са нежно-розови със сладък привкус. Но много пъти, по повод носталгични реплики от сорта на „друго си беше по наше време, а не като сега…” съм стигала до извода, че в зависимост от количеството приятни и неприятни детски спомени, с течение на времето едните избледняват за сметка на другите.

     Не зная кои са точните граници, в които се помества едно детство. С риск да прозвуча непростимо инфантилно, ще си призная, че все още има моменти, в които съм повече дете, отколкото съм била на 6, 9 или 13 години. Затова съвсем условно с „детство” ще нарека периода до 15-тата си година. И ако трябва да опиша с една дума този период, то тя би била „шарено”. Още нещо – емоционалната окраска на спомените, според мен, е променлива величина. Случка, която някога е предизвиквала яд, тъга или безпомощност, например, е възможно днес да ми се стори умилителна и дори забавна. Както и обратното – възможно е някога да съм се смяла на нещо, което днес да ми се струва тъжно. Затова, много е вероятно, когато говоря за емоция, да имам предвид емоцията, която днес ми носи този спомен. Но в описанието на самите случвания няма как да не проличи чувството, което съм изпитала тогава. И така:

Майски празници „ГЛОСИ“ – 2009

     Вече втора година тези празници се случват. За това какво представляват, как се провеждат, кои са участниците и защо им е празнично, може да прочетете и видите например тук и тук, или тук…
     Но истинското преживяване, разбира се, е да станете част от тях.

Програмата на Майски празници „Глоси“ – София-Кюстендил-Благоевград’09 е:
     28.05.2009 г., 18:30 ч. – София, галерия „Кръг+“ (ул. „Будапеща“ №5):
     – Откриване на празниците и вечер с литературата на авторите на „Кръстопът“, DICTUM и „Глоси“;

     29.05.2009 г., 17:45 ч. – Кюстендил (парка пред Читалище „Братство“ и Галерия „В. Димитров – Майстора“):
     – Акция „Гора на словото“ – засаждането на новото дръвче в гората на словото ще бъде посветено на паметта за Биньо Иванов;

     29.05.2009 г., 18:45 ч. – Кюстендил (Галерия „В. Димитров – Майстора“):
     – Церемония по приемане от кмета на Кюстендил на паметния знак „Град-домакин на Годишните награди на Академия „Либер“ (първата „година“ на наградата за втора издадена поетична книга от български автор на Академия „Либер“ е посветена на паметта за Биньо Иванов);

     30.05.2009 г., 11:30 ч. – местността край Мъжка света обител „Св. Йоан Рилски“ (над село Скрино):
     – Акция „Думи за брод“;

     30.05.2009 г., 19:00 ч. – Благоевград, „Салон на изкуствата на Радио Благоевград“ (в сградата на РТВЦ-Благоевград):
     – Премиера на книгата на Георги Калайджиев „Кандило на разсъмване“;
     – Награждаване на лауреатите от конкурса за хайку, съпътстващ конференцията „Език и съзнание в хайку“, организирани от ЮЗУ „Неофит Рилски“ и „Хайку клуб „София“;
     – Вечер с литературата на участниците в „Майски празници „Глоси“ и конференцията „Език и съзнание в хайку“;

     31.05.2009 г., 11:30 ч. – местността над село Дъбрава край Благоевград:
     – „Акция „Думи за брод“ и закриване на празниците…

И кой каза: 1… 2… 3… …12!

               На дъщеря ми

С цялата си искреност
(обичта е безусловна)
единствено
да те предпазя искам
от амбициите
на собственото ми
неможене.

На добър час, съкровище!

Хербарий

Денят ми е хербарий,
закарфичен
с прищявката
на някой силен.
„Любител на красивото съм“ –
казваше,
докато пробождаше тила ми
с изгреви.

Знаеш ли, че

13 дни, 16 часа, 42 минути
е дължината на брадата ми.
Чувал съм, че някъде
това е знакът за тъга
по мъртвите.