Седемдневник

     Ето как едно обаждане от приятел ме върна към блога ми, в който не бях дори надничала от има-няма три години.
     Ина – красива жена, добър приятел и великолепен прозаик, ми се обади с предложение да напиша седем страници от дневник. Предизвикателно, интересно и задължаващо (много добри неща прочетох в тази рубрика) начинание.
     Едва ли има по-подходящ момент за написването на подобен седемдневник от навечерието на личния ми празник – само след два дни навършвам 45 лета (зимите и есените ми са далеч по-малко, пролетите – не се броят).
     Започвам с удоволствие:

          Ден първи

          „По-добре е да бъдеш самотен,
          отколкото да дружиш с когото ти падне.“
               Омар Хайям

     Никой не знае как точно започва.
     Някои казват – с усмивка, други – от пръв поглед, трети смятат, че най-доброто му начало е безмилостната разправия…
     Така или иначе, То започва.
     Зараждането му силно напомня на бременност. В началото е достатъчно мъничко и незабележимо, дори не подозираш за съществуването му. То с нищо не променя всекидневието ти, навиците, живота ти. След известно време настъпва незначителна, но тревожеща промяна в биологичния ти ритъм. И откриваш присъствието му. Факт, който взривява най-различни емоции: от силна радост и вълнение до много притеснения и страх – какво е, как се чувства, какво ще ни донесе и какво ще ни отнеме, как ще промени живота ни? В повечето случаи, тук настъпва моментът на Решението.
     Решението да не го приемеш, силно напомня на аборт. Раздробяваш общото на парченца, изхвърляш ги, почистваш всички следи и полагаш усилия да го забравиш. Понякога може да бъде болезнено, кърваво, съдбоносно… Понякога – просто си доволен от правилно взетото решение.
     Решението да го приемеш, не винаги може да е правилно, но винаги е болезнено и съдбоносно.
     То започва да расте. Започва да тупти, да диша, да се храни. Понякога рита, понякога се обръща, понякога предизвиква неразположение. Но то е тук – малко и истинско. А основната ти грижа е да се появи живо и здраво на бял свят.
     Раждането на Приятелството е като раждането на дете. В един момент даваш всичко от себе си – цялата си сила, енергия и любов, изпитваш най-неописуемата болка, единствената, която те изпълва с обич и благодарност. Поемаш го в прегръдката си, целуваш го, шептиш му, галиш го… И го обичаш. Както нищо до сега. Както никого до сега.
     Приятелството е като дете. Отглеждаш го цял живот, грижиш се за него, бдиш над него, обичаш го и го ревнуваш, щастлив си, когато то е щастливо, плачеш, когато е наранено, караш му се, ако трябва, прегръщаш го, за да го успокоиш…
     И никога не знаеш какво ще стане с него.
     Но го обичаш. С цялото си сърце и душа, до сетния ти ден. И единствената, болезнено непоносима мисъл, е мисълта за загубата му.
     Защото Приятелството е като дете.
     А нали в децата е смисълът?

     Ето за това си мисля днес. И за съдържанието на този текст, който съм написала преди двайсетина години.
     Някои приятели идват и остават, други – взимат и подминават, трети даряват и си отиват…
     Но отношението ми към приятелството е константа – то никога не променя стойностите си, държи на корените си (пък били те и квадратни) и болезнено вярва в смисъла на своето съществуване.